Малините на лятото

Импресии на отлитащото време.

Замръзналите малини се удрят в белия порцелан на купата.

Глух шепот.

Шептят малиновите си заклинания, изронени измежду пръстите ми.

Падат на топчици, структури плодовитост,

замръзнали и цели, пили от сока на родопското слънце.

Така се рони и лятото.

Всеки ден със собствено тяло:

кръгло, сочно, топчесто, нищо че мечтаем да сме заострени.

Да сме на плажа.

С фитнес телата си.

Със стъклено покритие от плажно мляко,

с бодлив връх от очаквания.

Толкова много очаквания има в лятото.

И ето ни:

миг преди следобедната му дрямка,

настаняваме се до него на балираните сламени рола,

търкулнати по полетата.

До пътя, по който минаваме, прегърбени пред екраните си,

поглъщащи душите ни.

А то, лятото, ни чака да спрем да очакваме

и да започнем да го живеем.

Задъхано ни изсипва от соковете си.

Стичат се по лактите, докато впиваме зъби в резен диня

и плюем семки по горещия асфалт.

Умолява да не го гълтаме с тревогите си.

Моли ни да изплюем и тях,

защото то, лятото,

също като балираните купчини слама,

ще е най-дъхаво само в този момент,

когато го забележим,

далеч от захвърлените телефони.

И после ще отмине,

вдигнато като плащ безвремие

от хилядите птици, събиращи се в зенита му.

Готови за път.