Последно пътуване с влак
Един бърз разказ след една различна седмица, в която се научих на смирение.
Стела наблюдаваше прелитащия пейзаж като през шпионка. Зеленината навън, укротена от лазурното небе, се отпечатваше в очите ѝ. Причиняваше ѝ болка, но поносимa и желана. Необходима болка. Четирите стени, между които бе съществувала с години, вече бяха зад нея.
Пейзажът беше побъркващо зелен. Нямаше го успокояващия шум на влаковете от дома. Тези машини бяха различни – чисти, бързи, тихи. Липсваше ѝ ритъмът на познатото „ту-туф-ту-туф“, но тя не пътуваше към познатото.
Опита се да си спомни последния път, когато се качи на влак: в гимназията, когато леля ѝ я изпращаше в пансиона. Болестта тогава бе само обещание. Леля ѝ даде да се разбере, че не е съвсем сама, но и че не може да разчита на никого: „Нищо не ти дължим. Имаме си наша дъщеря.“
От Сините скали нищо не ѝ липсваше, освен пръстта над майка ѝ. Неутешима липса, продължила десетилетия.
Години наред насила се вдигаше от леглото, за да отиде на работа; имаше период, в който работеше, преди още да е станала. Всъщност от тогава почти не ставаше. Смирението, разбра, изисква повече сила от бунта. Близките ѝ решиха, че се е предала. Не знаеха, че предателството на техните очаквания е единственият възможен ход напред. Както и този последен път.
Когато влакът стигна Женева, Стела почувства облекчение. Швейцария е хубаво място за финална гара.
Скоро нямаше прото да ходи. Вече лети.