За Избора и Тадж Махал
Когато жената на владетеля Шах Джан от Моголската династия починала, в своето опечаление той извикал най-добрия си архитект. Попитал го:
-Женен ли си?
-Да, Ваше Височество.
-Обичаш ли жена си?
-Да, Ваше Височество, повече от всичко, тя е моят живот.
-В такъв случай ще наредя да я убият, за да знаеш колко силна е мъката ми и за да построиш за жена ми най-красивия паметник.
Кралят изпълнил заканата си, а архитектът построил едно от Седемте чудеса на света - Тадж Махал. Спомням си историята, разглеждайки изумителните артефакти от Моголите в музея Victoria&Albert в Лондон. Пред очите ми блестят, инкрустирани със стотици камъни иначе обикновени предмети - ветрило, гребен, огледало. Изкусно изписана коприна, везана с блестящи сърмени конци ми нашепва смисъла на тази легенда. Отвъд покрусата и очевидната дилема дали построяването на едно многовековно архитектурно чудо струва човешки живот, Тадж Махал е сентенция за извънмерната загуба и как преодоляването ѝ може да те направи много по-чувствителен и гениален в творческия си импулс. Може би архитектът не е имал друг избор, освен да се подчини и да се захване за проектантските си инструменти. Дали точно тази липса на избор не го е спасила от разрушителната стихийност на мъката?
Това, което не разказват в легендата е, че съпругата на императора умира при раждането на четиринадесетото си дете. А дали тя е имала избор да спре след тринадесетото няма как да знаем. Осветена от обаятелния блясък на императорските накити в музея, си мисля фундаментално за липсата на избор. Проследявайки сълзите на историята по шлифованата повърхност на диамантите, изглежда сякаш точно тази липса е родила чудесата, останали непреходни във времето. Съществува изключителен парадокс в това наблюдение: сега, когато изборът ни парализира в решението какъв цвят да са плочките в банята, какво ще остане след моретo от възможности? Не искам да кажа, че ценностите от времена, в които построяването на Тадж Махал е изисквало труда на двадесет хиляди работници, вероятно голяма част от тях роби, са по-доброто, но във възможността да изберем колко дълбоко да потънем в мъката си например, рискът да унищожим творческия заряд е твърде голям.
И вие, и аз сме преживявали покрусата на дълбоката загуба - разбито сърце, болест или смърт. Рядко си позволявам да добавя към уикенд кафе ритуала ви с този бюлетин горчивата лъжица на мъката, но тя е част от живота и от нас. Нека го напиша пак: тя е част от нас, не ние - от нея. До точно този избор се свежда дълбочината на бездната, в която си позоляваме да паднем. Дали ще приемем мъката и страданието като част от нас и ще се захванем за нашите проектантски инструменти - дори това да са просто хлябът и вечерята на масата, кълбото прежда, шепнещо утеха в срещата и кликването на дървените игли, или ще се оставим на избора да потъваме с отворени очи, гледайки как ясното слънце става все по-малко прозирно под дълбочината на водата, надолу и надолу.
Вероятно няма да построим монумент от величината на Тадж Махал, но ще сме заслужили истински най-голямата ценност на това да живеем в днешните времена: правото на избор.
