За фолка на нашето достойнство
“Труден е дъждът, който ще вали”
Когато Пати Смит получава малко преди 16-тия си рожден ден албум на Боб Дилан, майка ѝ го подарява с думите: “Мисля, че е някой, когото би харесала”. Пати не може да спре да върти “It’s A Hard Rain’s A-Gonna Fall”, напомняйки си, че дори и да не живее във времето на Артур Рембо, то поне е в това, в което Боб Дилан твори. Почти шест десетилетия по-късно тя се изправя на най-предизвикателната си изява в дълголетната си кариера. Ще пее пред нобеловите лауреати и кралското семейство на Швеция. И докато критиците са твърде заети да спорят дали текстописец трябва да бъде титолуван лауреат на Нобел за литература, на сцената в Стокхолм се случва едно от най-искрените изпълнения, които съм виждала, макар и на запис.
Пати Смит е избрала точно “It’s A Hard Rain’s A-Gonna Fall”, за да представи Боб Дилан - музикалната легенда от тийнейджърството ѝ; Боб Дилън - американската класика на всички времена, ако питате мен и комисията на Нобел. Над пет десетилетия на сцена обаче не гарантират перфектното изпълнение, но това, което ме поразява колкото и пъти да си пусна записа, са смирението и скромността, с която моли да започнат от последната строфа, когато се запъва сякаш е забравила текста. Добавя и елегантно: “Извинете, толкова съм притеснена”. Човешката сила в това да се изправиш насред провала, да помолиш за прошка и да продължиш, може и да не правят изпълнението перфектно, но го превръщат в апотеоз на достойнството.
От колко много опит за излустрено съществуване сме заобиколени и от колко малко достойнство? Преди няколко дни една наша вряла и кипяла в шоубизнеса певица ми разказа анекдотна история, която обобщава добре реалността. Когато в “Шоуто на Слави” гостувала Индира Радич, двете си поговорили за липсата на оригиналност в българския поп-фолк. Парчетата ни били (и все още са) копия на западните ни братя. Индира обаче добавила: “Няма нищо лошо в имитацията, всеки прохождащ го прави, но е важно да вникнеш малко по-дълбоко в това, което имитираш. Недопустимо е мое парче например, което се пее за смъртта на баща ми и брат ми във войната, да се интерпретира с текст за алкохол и секс”.
Струва ми се, че този анекдот можем да го пренесем в днешните заобикалящи реалности. Интерпретации без дълбочина, но с добре курирана фасада дебнат отвсякъде. Превръщат ни в консуматори на имитации - красиви, но кухи обобщения, които не водят на никъде, не нашепват в междулинията, дори са лишени от глас.
Знаете ли, да изградиш собствен стил е много просто, каза ми веднъж близка читателка на този бюлетин. Взимаш всичко, което обичаш и просто го комбинираш с много любов. Преди това обаче, трябва да си напълно честен със себе си дали това, което обичаш е плод на твоите сетива, или на трендове и чужди влияния. Защото да го комбинираш добре и с любов означава да се свържеш с онази част от себе си, която не я е страх да се провали и с любопитството на дете опитва всяка нова форма на (себе)изразяване.
Така дори да стигнеш до грандиозния си провал пред цялото шведско кралско семейство, ще можеш да се изправиш в най-човешката си форма и да се превърнеш в богоподобен.
Пътят до там обаче е като парчето на Дилън - “Труден е дъждът, който ще вали”.
