Прескачайки поредната локва, здраво хваната за ръка, се подхлъзвам и издавам закачлив вой: “Юхуууу”. Стисва ме още по-силно и опитвайки се да догоня темпото със съществено по-късичките си крака, чувам го да казва: “ Спъваш се, а от устата ти излиза междуметие като за полет. Това говори много за теб.” Топлината на дланта му допълва мекотата на тона, с който изрича думите. Изумява ме често с наблюденията си - дори, когато бърза да надбяга лондонския график.
Мисля си, че така казано, тази сентенция обобщава живота ми - доста спънки, но и много полет. Макар и те да са просто скупчване на гласни и опит за еквилибриум около локвите на живота. Конституцията, по която се движа напред е обобщена в две думи: проба-грешка. Затова и често локвата се оказва по-далечна от преценката ми за скок, а в следствие на това се стоварвам в нея. “Юхууу”, ще чуят хората около мен, които с времето научавам да отсея така, че да са тези, които ще държат ръката ми.
Последствията наричам “пакост” и често съм заклеймявана като “лекомислена” поради желанието ми да пробвам поредната парабола на полет, озовавайки се цопнала в локвата. Какво пък толкова, винаги съм живяла с нагласата, че човек е жив докато използва опашната си кост като това, което е: да държи опашката. Невидимото продължение на нагласата ни към света - дребните неволи са маймунджулъци в моята реалност.
Сърцето ми се е свивало неведнъж, когато не са били приемани за такива.
Оказва се, че след няколко сръчквания в ребрата и още няколко “приземи се”, започваш да изпитваш съмнения в междуметията си. “Юхууу” се превръща в “упс” и дори в “оххх”. Думите са много изкусни в обобщенията - така е и с междуметията. А още по-внимантелно трябва да се ослушваме за реакциите на близките ни към такива части на речта, незначещи нищо сами по себе си.
Вече ми се струва, че в най-малките неща можем да разберем най-големите истини. Ако откриете някой, който осъзнава стойността ви само по междуметията, дръжте го здраво за ръката. Още по-добре, оставете го той да ви държи.
Междуметията са наистина най-малката значеща част на речта. Те са си свят сами по себе си.
И докато се оглеждам в образа ни в прозореца на минаващия двуетажен червен автобус, мислено въздишам. “Аххх”. Тъй прекрасно е да имаш близки, които правят и фрагментите от речта да разбират своя смисъл.
Струва ми се истински необходимо да търсим и такава степен на разбиране - от нас към другите, от другите към нас и най-вече от нас към самите себе си.
Животът е прекрасен и спасение дебне отвсякъде.
Еххх!