Преди няколко дни отворих домашната библиотека - тази в новия ни временен дом, поредният,този път в Брюксел, в който все още не съм си събрала багажа, пръснат из няколко точки в България. Рафтовете все още са оскъдни, има няколко книги на професионална тематика, няколко класики, а другите вече съм ги прочела. Решавам да посегна към една, която в ранните двадесет промени живота ми. Тогава я изчетох за три дни, макар и да бе толкова дебела, че често китките умаляваха при поддръжката ѝ.
“Изворът” преди малко повече от десет години ме накара да преобърна живота си. За няколко дни реших, че съм в неудовлетворителна връзка, в среда, която не ме развива и се записах на курсове по немски, за да се преместя в Берлин. Тогава работех в Къщата на списанията (Amica, L`Europeo и Bravacasa) - място, към което нося усещане за носталгия до днес. Редакторският стол тама от перспектива на времето оценявам като фундамента, без който тези бюлетини вероятно нямаше да ги има. Страница след страница се поглъщах все повече от идеята на индивидуализма, подхранвана от истината, че няма какво да те спре, стига да си го наумиш. Мисълта, че не си създаден за живот-статукво и няма да се съборазяваш със стадото.
Тогава не можех да прозра, че да наричаш останалите “стадо” е не само дръзко, но и високомерно, дори арогантно.
Минаха няколко вечери, в които си лягам с книгата, прочитам няколко страници и я оставям на нощното шкафче. В мен се надига негодувание - помня как ще се развие фабулата, вече прозирам липсата на съчувствие и високата доза усещане за превъзходство, с които Айн Ранд описва персонажите си. Поне повечето от тях, които не разполагат с предимството да бъдат велики по рождение. Хора, които като мен и вас понякога се лутат, понякога лъжат себе си и да, понякога падат, за да се изправят клатушкайки се и да поемат наново в посока, която може и да не е като първоначално възнамеряваната. Хора, които не са необикновени, не са гении, но обичат съзиданието и искат да се почувстват като част от нещо по-голямо.
Потребността да сме част от група, да споделяме, да протегнем ръце напред слепешката и понякога друг да ни изведе извън пещерата на сенките - това Айн Ранд нарича слабост. За ранните двадесет възприех тази идея като сигурна пътеводна звезда към смислено изживян живот, а сега, в ранните тридесет ми се струва унищожителна. Пише го човек, който има усещането, че в днешния ден е бил в рая само, защото го е прекарал в смях с нови човеци, слънчеви бани и ускоряване на пулса върху велосипед. Най-хубавото обаче, по-екзалтиращо дори от слънцето, бяха хората - не, защото диалозите с тях ме промениха, насочиха или замислиха, а защото ме накараха да се почувствам така, сякаш за първи път принадлежа на този град. Град, който ме удивлява с архитектурата си, в който искам да вървя, оглеждайки се във всички посоки, но в който търся точно това “аха” усещане като от двайсетте. Онези моменти, в които не си по-важен от другите, в които не търсиш нищо повече от сърдечен смях и ликуване и в които благодариш, че ви има.
Междувременно оставям “Изворът” на нощното си шкафче. Ще я чета бавно и през очите на съмняващия се - вече все повече се отдалечавам от схващането, че животът се разказва за мен и все по-силно вярвам в хората и техните супер сили - в магията на различните животи и дори на обикновените клиширани простички ценности, които са пренесли цивилизацията на гърба си… или по- скоро - на вълните на смеха.
Това е положението
Малко слънчево време, уикенд, няколко неангажиращи разговора, дъх на цъфнали дървета, едно колело и един дакел са достатъчни, за да си помислиш, че живееш в рая. После разбираш, че онази сентенция съвсем спокойно може да бъде “Раят, това са другите”.
След една година дистанционна работа реших да си наема офис, защото ми беше дотегнало вкъщи и исках да излизам, да имам причина да се облека и да виждам хора по улиците.
Чак когато офисът беше обзаведен с нови мебели и фототапет осъзнах, че в него пак съм затворен и сам, и че не помещението е важно, а хората. Точно както описваш, и аз исках колеги, а те всички бяха надалеч.