Подготвяйки един от следващите ни персонажи в Grand Balkan Podcast, попаднах на интересен анекдот, разказан от “сивия кардинал” на оперните записи в Европа - Уолтър Леге. Той разказва как след един от записите с Мария Калас, на вечеря тя влиза в ресторанта, отива до съпругата му Елизабет Шварцкопф (сопрано) и без да сяда, я моли да ѝ демонстрира как постига своите високи Ла и Си. Шварцкопф отказва и Мария запява с цяло гърло тоновете, които са я затруднили по-рано. Елизабет започва да опипва диафрагмата ѝ, долната челюст, шията и ребрата. Сервитьорите в ресторанта замръзват на място, а клиентите не откъсват очи от тях. После Шварцкопф запява тоновете и Мария на свой ред започва да я опипва - след двадесетина минути спира и казва, че ще трябва да се поупражнява, но смята, че е разбрала. После сяда да вечеря.
Ако сте отраснали с мисълта какво ще кажат другите, подобен анекдот едва ли ще ви се стори на място, но нито аз, нито вероятно вие някога ще разберем какво е да се посветиш изцяло на своя гений и да го превърнеш в световно наследство. Това обаче не е оправдание, струва ми се. Точно сега е крайно необходимо да си припомним, че каквото и да сме сторили с времето си, най-обидно за нас и за божествената искра вътре би било да седнем в бистрото на Живота и тихо и кротко да си изядем вечерята. Точно обратното - стените, сервитьорите, клошовете, пошовете, вилиците и ножовете, всички имат необходимост да чуят едно неуместно и дори дразнещо разпяване. Така е във всичко.
Ще бъда по-прозаична, защото операта не е за всеки и не трябва да бъде. Сещам се за онзи морски следобед, когато с група приятели стигнахме до плажа без нищо за правене. В един момент много ни се доигра волейбол и на въздишанията “Ех, да имахме сега една топка”, аз започнах да се оглеждам на посоки. Видях групичка младежи блажено излегнати на кърпите си в пауза от активности и се запътих към тях. Дадоха ми топката си разбира се, а отсреща моите хора ме гледаха с лека изненада. “Нищо особено” - мислите си аз, и вие, а след играта вероятно и те това са си помислили. Все пак обаче, такива прозаични ситуации, които изискват да отворим гърло и да помолим, да се разкрием, да се пошегуваме или да опитаме да запеем горно “Ла” в крайна сметка ни тласкат една идея по-напред в изкуството да се осъществяваме.
А сега можете да се насладите на вечерята си.
Това е положението
Не можете да си представите какви вричания на идващата пролет правя всеки ден, виждайки цъфналите вишни пред прозореца. Едновременно с това след няколко дни започвам първите си уроци по сноуборд. Красивите противоречия - а вашите какви са сега?