Да се превъзмогнеш

и изкуството на добрата подготовка.

“Никога повече”, повтарях си, хванала се за стомаха след поредния телевизионен ефир, на живо, който ми докарваше симптоми на рефлукс и главоболие. Изпитвах изключителен страх и категорично си заявих, че тая работа не е за мен. Ето ме обаче година по-късно, седмица след финала на седмицата като гост коментатор в “Преди обед”. Не само, че можех да задържа храната в стомаха си, да се включа в коментарите що-годе адекватно без да заеквам, но и дори не ми се искаше да свършва. Надмогнах се така, както не съм си представяла, че е възможно. Страхът ми преди беше обсебващ. Хубаво е да се преглътнеш и колкото по-немислимо е изглеждало, толкова по-сладко е усещането след това. 

В този бюлетин ще ви споделя механизмите, с които го направих. Най-важната част от преодоляването на фиаското, което неминуемо следваше в представите ми, беше подготовката. Този път знаех какво ме очаква и отделих два пъти повече време на задачата да потърся интересни факти и коментари около новините, които подготвя екипа. За разлика от преди, когато наблегнах само на моите избрани няколко теми за деня, този път се сетих, че целим разговор на живо и е добре да знам това-онова за темите на останалите. Доста елементарно и отчитам, че трябваше да ми хрумне и преди година - “Не сме безгрешни, но сме истински” както е казал поетът. 

Хубаво де, ама като ти е глътнато и бастунесто, дори и да си докторант по темата, няма да ти е лесно да се отпуснеш. Затова си повтарях мантрата “Забавлявай се, на никой не му пука за това дали ще запелтечиш така, както ти пука на теб”. Това е истината - в подобни моменти твърде много насочваме прожекторите към себе си, а всъщност фокусът не сме ние. Поантата е целият разговор, зрителят да се забавлява, да му е леко, все пак си пие кафето с теб и след половин час те е забравил на път за злободневието. 

Третият “gamechanger” е сравнително ранното лягане - поне шест часа сън и събуждане в достатъчно голям аванс, че в ефир реално да пиеш второто кафе. Защото няма нищо по-дерайлиращо баланса от това да закъсняваш за предаване на живо - been there, done that. Не, че ми се искаше да си тръгна в 23:00 часа от партито по случай финала на “Къщата на инфлуенсърите”, където бях редактор, не, че не исках да се забавлявам до зори с хората от продукцията, но знаех, че да се усещам махмурлийка пред Деси Стоянова няма да е никак забавно. 

Затова когато уговорката е “9 без 10”, отиваш в осем и половина дори и да няма никой друг там. За да подишаш, да попиеш обстановката и да си представиш, че си част от нея. Не си на гости, не ти е непривично, а напротив - да си го усетиш като у дома. 

На финала да усетиш дискомфортната зона и страха като “у дома” е велико - няма сила, която да те направи по-жив и дишащ със смисъл. 

Превъзмогвайте се и вие, мили ми, не казвам, че ще е лесно, но ще е много много сладко.

Нещата от живота:

Ясно е, че след голямото надмогване трябва да го има и голямото празнуване. При мен миналият петък, в който се събудих в 05:30, за да се подготвя за последния ефир, продължи до 11 сутринта в събота и включваше шофиране до морето, залез със специална вечеря от Мария Жекова, много много танци и феноменален изгрев.

От сън спомен няма.

Благодаря на Елга Андреева и Стефана Цанкова, които ме подкрепят в Patreon. Този бюлетин и подкастът, който правим с Камелия Ноева са напълно безплатни, но всяко дарение е подкрепа за нас да продължим да продуцираме това съдържание.

Можете да го направите и вие на този линк.е.

Благодаря, че ви има да ме четете, да повдигате вежди при някоя сгрешена пунктуация и въпреки всичко, да продължите да отваряте този имейл.

Докато ви има вас, ще го има и този подпис.