След пожара

“Какво се случва с нас, когато се намерим пред парчетата на неосъществените си мечти”

“Какво се случва с нас, когато се намерим пред парчетата на неосъществените си мечти”, започна Беатриче своя разказ за големия пожар в Сицилия, който превърна земята, избрана за бъдещ дом, в тъжна процесия от прах и сажди. Година след пожара с типичната за доброто ѝ сърце мъдрост, тя отсъжда: “по-добре, че се случи преди да построим дома си, но сега се чудя коя съм аз без тази голяма мечта, към която се стремяхме с всички сили последните няколко години”? Обиколили Средиземноморието в конвертиран бус, тя и съпругът ѝ се спряха на сицилийската земя, която ги привлече с необузданата си дива шир и усещането за генезис в неподправената си първичност - тук щяха да построят своята off-grid ферма. Земята обаче иска време - много повече, отколкото са ограничените човешки възможности. Задъхва те, не чака да събереш сили и никога не спира да изисква. Мечтите напротив - в главата на идеалиста са копринено меки, с дъх на мляко с много каймак и макар да разбираме, че пътят до изпълнението им е дълъг и често неравен, в мисълта за осъщестяването залагаме цялата си идентичност. А пожари се случват. Какво остава след тях обаче, е тежка равносметка.

Не искаш да се отказваш, защото се чувстваш предател, но и не можеш да погледнеш повече към опожареното, защото цялото ти същество преживява безсилието пред хаоса, отново и отново. Тогава осъзнаваш, че понякога е необходим огън, за да те срещне с една истина: не си заключен в своите постижения и осъществането на планове и мечти. Идентичността се крие в съзиданието след пожара. Когато се намериш пред руините на собствените си мечти, не остава много повече от това да се огледаш и да разбереш, че ти и твоята истинска същност се намирате в способността да обичате. Да виждате в пожара отвъд стихийно пагубното и да откривате потенциала за промяна и съзидание там, където всичко изглежда обречено. Понякога това означава да се изтупате от праха и да поемете в друга посока без обвинения. Да признаете, че може би твърде много сте заложили на версия, която вече не ви служи. Победен ли сте тогава, или победител, щом избирате себе си, пред концепцията за себе си? Колко дълго можете да живеете напук, да упорствате и да правите пясъчни кули от изпепелените останки на пресилени опити?

В едно съм сигурна - след всеки пожар имаме право да си зададем въпроса дали ще правим феникс от пепелта, или вече сме приели друга форма, на червеногръдка например, и предпочитаме да чуруликаме под улуците на друг живот.

И какво се случва, когато се открием пред пепелта на опожарените си мечти?

Променяме се, а това е равнозначно на живот.