Просто деца

От стая 204 в Хотел Челси, до студените стени на вакарелския ми дом.

Докато тихият мрак на смълчаното село се слива със студения въздух в спалнята на малката къщурка, се протягам изпод дебелата завивка и напипвам зимната шапка, хвърлена на стола. Оставена е там, до леглото, защото някак си се озовах в ситуация, в която вечер си мия зъбите с шапка и я махам миг преди да си легна. 

Когато трябваше да намеря къде да отседна, докато правя Big Brother, конвенционалният вариант за маломерно жилище в София и сън в прегръдките на комфорта явно ми обягна като смислен. Трябваше да е вила във Вакарел. Понеже голяма част от космополитността в мен иска да е на село, понякога и представите ми за това къде и как да живея са идиосинкразия между “le joie de vivre” в алпийско село с гледка към Мон Блан и големи слънчеви булеварди с безистени с арт галерии в европейски град, та ето ме в тази ситуация. Обобщено изглежда така: имам участия, налагащи професионален грим и търчане по тв студия, работя в Контролна зала на най-гледаното риалити шоу и спя с шапка, защото нямам време да си нацепя дърва и респективно да си запаля печката. Утешавам се, че в противоречията се ражда истината - поне при мен някак си сработва. Полето на контрастите е генезис за нови истории и точно сега, отпусната след умората на деня, продължил 20 часа, се сещам за стая номер 204 в Хотел Челси през края на 60-те. 

Двамата “наематели”, плащащи с изкуството и артистизма си, са “просто деца”, за които неудобството е възможност за изследване. Как ли се е чувствала Пати Смит тогава, обикаляйки битпазарите в Ню Йорк, за да намери нещо достатъчно стойностно за препродаване, така че да може да се нахрани в следващата седмица. И себе си, и любимия си приятел и любовник, който по-късно ще се превърне в един от скандалните артисти на гей общността в града. И докато си мисля как не ми е било толкова студено от незапомнено време и ще бъде така още поне две седмици, се сещам за разказа на Пати “Просто деца”. С тази книга обикалях берлинските кафенета, снимах полароидни кадри, пишех в дневника си и мечтаех да имам от този извор, от който Пати несъмнено черпи цял живот. 

Тогава романтизирах идеята за борещия се артист и също като Пати и Робърт живеех ден за ден, срещах и се вълнувах от нови хора и места ежедневно и неудобството беше част от рутината. Няколко пъти освобождавах  жилище форсмажорно, търсейки друго в силно джентрифицирани райони, спях с месеци по диваните на приятели и все пак, се чувствах добре дори и в този дискомфорт. Като сме “просто деца” житейските ръбове ни се струват като платформа, на която да седнем и да си виснем краката отвъд ръба. Струва ми се, че на по-късен етап не трябва да е по-различно. Неудобството и справянето с такива каламбури в крайна сметка са възможност да се усетим като главни герои в живота си.

Знаете ли, понякога балнсът го няма и така е добре - защото в желанието да го възстановим се срещаме с новите си възможности, разширяваме пределите си и се създаваме наново. И в такива моменти няма нужда нито от отчаяние, нито от фрустрация, нито от излишни емоции. Достатъчно е просто да се протегнем и да вземем вълнената шапка до нас.