(Не) форматирай това
Дали да не изгубя нарочно харддиска на любовните си травми.
В момента, в който осъзнавам, че наистина е изгубен, усещам как земята ме засмуква в точица. Не продължава повече от пет минути - добре, че през годините препрочитам стоиците, за да не си позволявам ситуации тип “провлачване по корем” да ме държат твърде дълго. Така или иначе на фона на заобикалящите ни човешки трагедии това, че съм си изгубила харддиска с всички спомени от последните 12 години, не е тема за бюлетинен епос. Тук обаче на помощ идва осъзнаването, че снимките, сувенирите, дрехите, бижутата, които са ни сантиментални няма как да се мерят с истинските спомени. Онези, които са ни в главата и най-вече тези в сърцето. До тук клише, но има и още.
Няколко дни след като пролях няколкото сълзи (стоицизъм, споменах вече) животът ме изпрати по неведомите си пътища на едно събитие. Дневно парти, коктейли, развети коси, стари познати и много танци - на финала му около полунощ продължихме в много камерен състав. Аз и стари мои берлински приятели. Сред тях беше и първото ми гадже - първата любов. Украинец, с когото последно сме си общували в началото на войната в знак на съпричастност. В главата ми нахлуха спомени - от тези, изгубените в хард диска, но вечно отпечатани в дълбинното на сърцето. Първоначално и двамата се притеснявахме, накуцвайки около разговор на големите теми, които няма как да обобщиш за половин час - с какво се занимаваш, щастлив ли си, удовлетворен ли си. Беше приятно, леко носталгично, но не защото някой от двамата си помисли за завръщане, а защото и двамата знаехме, че никога повече няма да бъдем на 20. Говорейки си за живота сега, преминавайки накратко през разочарованията, в сигурната прегръдка на малките часове на нощта, за момент се сетих, че всичките ни общи снимки са изгубени. Не, че съм ги отваряла повече от два пъти за последните 10 години.
Това, което ме накара да се усмихвам, плачейки на връщане към вкъщи обаче, бе осъзнаването, че не просто никога повече няма да сме на 20, а че никога повече няма да обичаме така необременено както на 20. Защото харддискът на спомените, разочарованията и предателствата се пише дълбоко в нас и онази чистота е завинаги изгубена.
Дали е възможно да се влюбиш в някого и да обичаш все едно ти е за първи път? Можеш ли да се довериш и да не носиш багажа си, страховете си, вината си там, където надеждата отново покълва? Можеш ли да форматираш харддиска наново и ако да, смееш ли да го направиш?
Дали да не изгубя нарочно харддиска на любовните си травми.
Нещата от живота
Не знам дали има други риалити герои, които са станали редактор в риалити шоу, но искам да ви кажа, че нещата стават рязко многоизмерни, когато ги погледнеш от всички страни. Сменяйте ракурса.
Благодаря на Марта Пенева, Красимира Атанасова, Зоя Анакиева, Емил Петров и V J, че подкрепят този бюлетин и документалния ни подкаст Grand Balkan.
Ще ни има, докато ви има и вас.
Можете да го направите и вие на този линк, ще ви струва около 1,2 или 3 коктейла месечно. А на нас ще ни позволи да инвестираме в по-добри сценарии и заснемане/писане на още по-качествено съдържание.
Ако това съдържание е вашето уикенд четиво, абонирайте се тук.