Ангелите на Вендерс
Метафизиката на една нощ в Берлин.
С тихия интимен уют на нощта си спомних за онази вечер, в която бях малко по-близо до ангелите. Декемврийският студ, сковал Берлин тогава, беше нетърпим. Единственият начин да изляза от тегобата на условията, в които живеех като това да се събуждам и да мисля дали ще ми стигнат парите за храна тази седмица, беше културното меню на града. А там добре информираният и търсещ, винаги можеше да намери безплатно потапяне в богатството на изкуството.
Така, с празен стомах и пълно сърце се озовах в C/O Berlin , галерия за фотография, където само тази нощ можеше да се влезе безплатно. Експозицията вълнуваше искрено сърцето ми - 100 години Leica фотография. Черно-белите принтове, които съм виждала в учебниците по фотография, които съм изучавала с възхита заради простото и човешко улавяне на момента, рисуването със светлина, магията на живота, сега галеха зрението ми. Залите бяха пусти, явно в ранните часове на четвъртъка никой не бе настроен на вълна Leica.
Освен един мъж, който стоеше и съзерцаваше дълго - висок, с карирани панталони и хвърчаща прошарена коса. Сърцето ми подскочи. Изглеждаше ми толкова познат. Направих няколко крачки в страни, за да се уверя, че това е самият той. Вим Вендерс бе потънал в сребърния свят на фотографията, а аз в миг заплувах в откъси от негови филми. Представих си как двамата ангели от “Криле на желанието” стоят някъде над нас и ни наблюдават. Сетих се за любим цитат от лентата: “ Копнеж за вълна от любов, която да се раздвижи в мен, защото липсата на любов и удоволствие ме прави непохватен. Желание за любов”. Усещах се в абсолютен ступор, а най-малкото, което исках, бе да изглеждам като фенка, която е в ступор заради вида на известна личност. Не беше това причината за замръзването ми.
Толкова много мисли и емоции нахлуха отведнъж, че не можех да се подредя и да направя това, което най-силно желаех в този момент. Просто да отида и тихо да му благодаря, че ни е показал за какво мислят ангелите. Липсата на любов и удоволствие в този враждебен за мен гред ме бяха направили непохватна. Признавам си, дори веднъж разказах историята с финала, че съм се осмелила. После осъзнах, че това не е ангелско и дори тези на Вендерс, които носят черно и гледат мрачно, не биха били доволни.
С времето се научих, че любовта, която търсим в споделената интимност на нощта, я има навсякъде около нас. И само тогава, когато се научим да я разпознаваме в малките жестове на непознати към други непознати на улицата, ще сме сигурни, че Ангелите на Вендерс над нас вече няма да носят черно. Тях няма да ги е страх да бъдат хора, а нас няма да ни е страх да сме леки като перце и да бъдем ангели. Крилете на желанието да ни носят напред към живот, в който да имаме смелостта да благодарим на Вендерс, ако го срещнем, да казваме “Обичам те” първи, да говорим за емоциите си, парите си, да комуникираме кое ни харесва в леглото, да се оставим да се погрижат за нас, да благодарим искрено за подаръците на Живота, да се извиняваме, колкото и да е трудно, да мечтаем и работим за мечтите си, но и да се спираме навреме, за да можем да ги чуем, защото те ни шептят. И всъщност да се окаже, че Ангелите на Вендерс са не просто навсякъде около нас, а сме ние самите.
