Митът за очакването
От Пенелопе, Хачико и Савитри, до тривиалното скролене на телефона
Светлината, отразяваща се от прозрачната гумена стена на юртата в локалното кафене играе своя магичен танц като на пируващи светулки, които ще живеят само ден и това ще им е достатъчно.
Няма да очакват повече. В тези мигове се синтезира цялото им съществуване.
Нямат нужда от нищо повече. Нищо не очакват.
Поглеждам през няколко минути към имейла си - очаквам покана за интервю и след три месеца опити и безброй подадени CV-те, спокойствието ми към очакването достига своя лимит. Леко ми е глътнато и бастунесто. Иска ми се да спра да чакам.
Ако не сме внимателни, така минава целият живот - очакваме нещо важно или по-малко важните тривиални неща. Например, очакваме да дойде обедната почивка, очакваме добри новини от децата си, изчакваме виното да “подиша”, очакваме да реновират блока, да излезе новия iPhone, очакваме да отговорят на имейла от издателствата, на които сме изпратили ръкописа си, очакваме сезонните намаления.
Замилсете се колко много неща очаквате само в следващия месец?
Очакването е интересна дисциплина - едновременно носи промяна и ни кара очаквайки я, да сме резистентни на неочакваната промяна. Да спрем да забелязваме всичко около себе си, което се случва на тези, които не чакат. Модерното очакване е парадокс, който носи собственото си убийство, докато не се породи резултат. Да очакваш, струва ми се, е да убиваш възможности. Да спреш да чакаш или да очакваш, е дисциплина на ума и волята, в които ми се иска да бях по-добра.
Не винаги е било така. Ако се поровим в митовете и легендите, ще разберем, че очакването е един от най-старите митологични архетипи и рядко е пасивно.
Докато Пенелопе очаква своя Одисей, двадесет години тя оставя новите претенденти за ръката ѝ търпеливо да изчакат тя да изпреде своята нишка. Уверява ги, че като завърши с вретеното, ще е готова да се врече наново. Всяка нощ тя разплита нишката. Така изчакването вече става съпротивление, а времето - нещо, което тя контролира.
А спомняте ли си историята на Хачико, кучето, което изчаквало своя собственик на гарата в Токио да се върне от работа. И така цели десет години след смъртта му. За Хачико очакването е надежда. Докато отива към гарата, в малкото му кучешко сърце все още съществува потенциалът неговият собственик да е там. За Хичико очакването е акт на посвещение отвъд всякаква логика.
Има и очакване, което преборва смъртта. В индийска легенда, Савитри разбира, че любимият ѝ ще умре след година, но все пак решава да се омъжи за него. Когато смъртта идва, за да си вземе своето, Савитри безстрашно ходи до нея, ден и нощ, говори ѝ, убеждава я и най-сетне оная с косата си тръгва, без да прибере болния. Очакването на Савитри е конфорнтация с реалността. Но тя не е статична, а напротив, в непрекъснато движение.
Лесно е да попаднем в клопката на модерното очакване - скролване в телефона, невъзможност да започнем нещо ново, докато изчакваме да се прояви резултата от вече завършеното, блокаж на емоциите, защото очакваме твърде нетърпеливо и мисълта ни е все там. Опасно е това очакване, задушава потенциала ни. Очакването вече не ни променя и не променя реалността. Латентно очакване. Обезсмислено очакване. Убийствено очакване. Освен ако съзнателно не променим това. И тогава идва ред на онази дисциплина на ума, която оставя обекта на очакване и се заема да преде нишката на всичко онова, което се случва междувременно. Прибира телефона в джоба си, спира известията, проверява имейла си само веднъж, да речем на обяд, спира да очаква и започва да случва.
Отваря Substack и написва този бюлетин.
А вие с какво бихте заместили своето очакване?