“С това темпо е много по-приятно”, издишах на пресекулки изречението с леко задъхване, тичайки в парка през обедната почивка. Слънцето грее както никога преди (или така се усеща при много слънчев мартенски ден в Брюксел) и аз за първи път разбирам какво имат предвид като казват да тичам с “conversational pace”.
С джогинга имаме сложна връзка - на on и off сме от няколко години и всеки път, в който се надъхам, че ще тренирам за заветния полумаратон, нещо в тялото ми ме предава. Колене, сухожилие, глезен… В този чудесен ден, минавайки третия километър рамо до рамо с любимия, се замислям, че след три години намиране и губене на стимул за дълго бягане, най-накрая осъзнах голямата си грешка. Възможно е същата такава да ме е отказвала от много други неща. Голямата амбиция на старта, още по-големите очаквания първите няколко стотин метра и сгромолясването преди финалната права. Точно затова, когато Лидия от Creativa ме учеше да плета не спираше да ми повтаря да нямам големи очаквания и да съм търпелива. За протокола - трябваха ѝ около десет години приятелство, за да ме научи да плета така, че да не се обезкуражавам при разплитането. Познавайки се, се чудя кой е проявил по-голямо упорство по въпроса от двете ни.
Вече си мисля, че успехът в работата, проектите, хобитата, че дори и любовта се крие не толкова в експлозивната сила и желанието да прехвърлиш планини в името му, а да се катериш нагоре “at conversational speed” (с темпо за разговор). За никого не е изненада, че повечето успехи не отговарят на дисциплината 300 метра спринт, а се оказват предимно маратони или ултрамаратони с препятствия.
По същия начин в последните няколко месеца започнах два нови проекта, които ми отнеха огромно количество времеви ресурс и старание - след стартирането им очаквах линията на Analytics да прилича на бедрото на правоъгълен триъгълнък или поне на бедрото на Блейк Лайвли. С няколко думи - стегнато и право нагоре.
Тръгнах да си ги качвам тия мои малки Еверести с такова ожесточение, сякаш launch-а беше финалната права, а не едва старта. Честно казано аз самата се чудя как ми остана въздух да стигна до първа база. Също като в бягането на дълги разстояния, започнеш ли твърде отскокливо, след първите два километра ще се чудиш как по дяволите се забърка в тази тегоба. Отнема време да разбереш, че да поддържаш разговорен ритъм не е за загубеняци, а за тези, които искат да стигнат по-далеч цели, завършени, по-добри. Всичко останало е твърде много его и твърде малко любов към естеството на целта, процеса, пътя.
Аз вече плета първия си пуловер, пиша 60-тия бюлетин, 145-тата страница и почти съм сигурна, че тази седмица ще успея да избягам отново седмия километър.
Разбира се, с разговорен ритъм.