Ултимативният сценарий
Мислим ли за най-добрата възможност или предимно оцеляваме?
“Заложи на най-добрия възможен за теб сценарий”. Отговорът на екзистенциалния въпрос, който пробива бронята на деня на всеки няколко години, превръщайки простичката задача да намеря подходящо работно място/клиент/фрийланс проект, в голямото “Какво правя с живота си”, ме порази. Има хора с такова великолепно красноречие, че ви е достатъчно да разполагате с един такъв истински близък в живота ви, за да се почутвствате в сигурни ръце, потънали до кръста в коварни плаващи пясъци. Толкова е просто, когато чуем истината без шикалкавене. Заложете на най-добрия възможен за вас сценарий, ако в уравнението има твърде много неизвестни. И толкова. Контраинтуитивно, нали?
Свикнали сме, притиснати от обстоятелствата – което често пъти е много повече наша проекция, отколкото реалност, да гледаме през лещите на оцеляващ. Правим всичко на всяка цена, за да може да се закрепим на повърхността, забравяйки, че идеята не е да се борим за въздух, а да издуем дробовете си толкова много - като големи бели балони, които да ни отведат до мястото, за което мечтам. Кога чувствайки, че животът ви е в състояние на промяна, сте били сигурни, че имате целия резерв да го случите в най-добрата възможна посока? И как по Дяволите да мислим за добрия сценарий, когато ден след ден сме в плот туист (*внезапен обрат в сюжета)?
Имам отговор, който може и да не ви хареса. Не е от модерните.
С Вяра. Преди да помислите, че живея в пещера и световният ред не е стигнал до мен, ми дайте шанс. Вярно, че вярата е детронирана от пиедестала, на който са я слагали поколения наред, заедно с надеждата и светлината в края на тунела. Вярата не е “тренди”, тя е за наивните и не стига по-далеч от летящия трапец на Фифи Перото - ще рече, във фантазиите на хората. Обаче вярата, за която говоря не е в сляпото провидение и късмета, а в онова, което държи перото, става ден след ден и продължава да пише с него, въпреки отказите, въпреки трудностите, въпреки сухия режим на идеите, въпреки разсейващия алгоритъм и онова, което е леко и приятно, но не красиво, онова, което шепне и успива. Антидотът се нарича воля. Вяра във волята - не е предизборен лозунг, въпреки че отчаяно се нуждаем от нов. Те са първа и последна инстанция срещу отчаянието, липсата на увереност, усещането за неоцененост и екзистенциалния блокаж. Казва ви го човек, който пише от петнадесет години и все още не може да се нарече писател, но пък за сметка на това е бил бариста, йога учител, риалити редактор, мениджър на сватби, подкастър и дори е строял къща от керпич с двете си ръце и помощта на един дядо от високо родопско село. Накъдето и да съм поемала обаче, все нещо ме е дърпало напред ли, назад ли, и аз не знам, но било е към думите. Пропускът ми е, че съм мислила повече за оцеляване, отколкото за най-добрия сценарий. Този път обаче е различно. Не се е променило повече от настройката, че е възможно и още едно нещо, за което благодаря всеки ден – за онзи, красноречивият човек в живота ми, който с една простичка сентенция разрешава цели душевни ребуси. Ето я и третата част от уравнението, защото както казваше един украински приятетел “Бог люби троица” – благодарност.
А сега повторете на глас – вяра, воля и благодарност. Няма неразрешими неизвестни с тия три ключа.
А отвъд е всико, което въображението ви би могло да поиска.
ПС: Този есеистичен бюлетин достига до вас, защото сте го поискали. Не цели да продава, още по-малко да е механизъм за “ентъртейнмънт” – от това има достатъчно. Като кратко уикенд четиво има претенцията единствено да се упражнява в житейски уравнения. Ще го получавате напълно безплатно два пъти месечно.
Ако искате разширената версия на размислите от моя ден, меморабилия, откъси от тефтерчето на автора и най-личните версии, абонирайте се в Patreon за допълнителното месечно издание.
Защото има неща, които остават само за ценители.
Вярата и волята, изглежда в днешно време, са от тях.