Какво би отговорила И.Г.

“Няма никакъв смисъл, ако не е с правилния ритъм”, настоятелно ме връща учителят ми по пиано, докато твърде съсредоточена да прочета поредната нота (в главата ми се броят редове, междулиния мънка се наум ми, фа, сол), това дали свиря в правилния ритъм ми се струва абсолютно второстепенно. Моята задача така, както аз я интерпретирам, е да мина през партитурата и да прочета нотите. Още в третия урок обаче, се наблюдава тенденциозна грешка, породена от един основен недостатък: липса на търпение.

Трябваха ми няколко крачки на свеж въздух, за да осъзная, че днешният ми урок по пиано е абсолютна метафора за всичко останало. Вземете която и да е ситуация или задача от живота и вижте как без правилния ритъм, всичко се обърква. Прогресът е като една Евридика в света на Хадес, която те следва неотлъчно, но не бива нито да ходиш твърде припряно, нито да се обръщаш и да го дириш с очи. Само че в свят, в който сме свикнали да получаваме бърз допамин и лайкове, ангажираност и коментари, твърде тихите стъпки на Евридика ни се струват нетърпими. Ще излезе ли с нас отвъд Хадеса на вечното очакване, тази нимфа на най-светлото ни Аз?

Започвам да се питам дали е възможно да се научиш на правилен ритъм в ежедневие, фокусирано над алгоритъм, reach, запазвания, споделяния и пр. Можем ли да си представим ритъма на дните ни, ако нямахме социални мрежи – да се храним преди да снимаме, да общуваме преди да коментираме, да споделяме след като познаваме. Изкуството да живеем за себе си отстъпва над еснафското удоволствие да сме някои за другите. Сещам се за поколението “Егоист”, които са последното, оформило се преди интернет да се настани в джоба ни. Ина Григорова беше едно от най-ярките имена между страниците му: писател и журналист, който Ървиш Уелш с удивление нарече “истинска богиня”. Знаете ли какво направи Ина на върха на кариерата си, когато нямаше софийско кьоше, което да не знае името ѝ, когато пишеше сценарий за пълнометражен филм с Димитър Митовски, а Слави искаше да продуцира нейно шоу? Ина Григорова просто напусна сцената. Хвана еднопосочен самолет за Щатите и изчезна. Искала е да се създаде наново. Осъзнала е, че живее в ритъм, който вече не е нейният.

Преди време една жена, изключителен създател на съдържание от десетилетие насам, ми сподели, че единственото, което я държи далеч от “грида” са упражненията ѝ по пиано: “Само тях правя единствено за себе си”. Разбирам я все по-добре, въпреки че се стремя съзнателно да не е така.

Понякога се чудя какво ли е да направиш като Ина Григорова и всичко, което вършиш в деня си да бъде с насочено присъствие като упражненията по пиано. Какво ли би било просто да напуснеш сцената, да си вземеш еднопосочен билет за някъде и да правиш това, което обичаш, без да изпитваш необходимост от ръкопляскане.

Ритъмът е спойката, каза ми още учителят. Без него хармониите са просто орнаменти – красиви артефакти като нашите преживявания, заснети и споделени в социалните мрежи, изпуснали ритъма на всичко, което ни заобикаля и не влиза в малката рамка на кадъра. Ритъмът е първичен. Какво става обаче, когато се вторачим в правилното изпълнение на нотите и забравим за него?

Сигурна съм, че ако можехме да открием Ина Григорова, тя би имала един-два каламбура в отговор. Знам само, че светът има нужда от повече пирати като нея, които обичат свободата, морето на таланта си и живота въобще. Пирати, които с един дървен крак ще потропват след всяка втора крачка, нищо че са по-бавни.

Бавни, но в ритъм.