За човека и една изгубена кукла

Един ден, в който Франц Кафка правил обичайната си следобедна разходка в парка, преди да се върне към редакцията на последното си есе, историята разказва за срещата му с момиченце със зачервени от плач очи. Търсило изгубената си кукла. По острите черти на лицето на един от най-значимите писатели на 20-ти век, се настанила мекота - той започнал да търси куклата с дълбоката решимост да я открият. Не сполучили. На следващия ден, когато отново срещнал момиченцето, Кафка ѝ дал бележка, “намерена” в парка. Написана от куклата, в нея се обяснява, че е заминала да странства: “Не тъжи за мен, ще видя великолепни неща”. Седмица след седмица детето получавало по една такава бележка, описваща приключенията на куклата, докато един ден Кафка ѝ подарява друга кукла, с обяснението, че е съвсем нормално да не е същата, защото преживяното я е променило.

Когато открих историята, мит или не, нямаше как да не си спомня, че същият този Кафка бе писал писма до преводачката си Милена Йесенска, платонично влюбен години наред. В едно от тях преди години открих пасаж, който помня наизуст и ме е крепял в периодите, в които съм се чувствала най-самотна: “Когато човек е сам, несъвършенството трябва да се търпи всяка минута от деня; една двойка обаче не е длъжна да го понася така. Не са ли очите ни създадени, за да бъдат извадени, и сърцата ни за същата цел? В същото време не е чак толкова лошо; това е преувеличение и лъжа, всичко е преувеличение, единствената истина е копнежът. Но дори истината на копнежа не е толкова собствена истина; тя е всъщност израз на всичко останало, което е лъжа. Звучи налудничаво и изопачено, но е така. Нещо повече, може би не е любов, когато казвам, че ти си това, което обичам най-много - ти си ножът, който завъртам в себе си, това е любов. Това, скъпа моя, е любов.”

Изумителна е палитрата на човека. Може да направи от перото на писател, милувка за едно тъжно детско сърце и да превърне собствената си болка и тъга в острието на същото това перо, което вместо с мастило, ще пише с кръвта на копнежа и страданието. Дали е възможно едното без другото? Можеше ли Кафка да бъде Кафка от писмото за Милена, ако не беше приел детското страдание за достатъчно важно, за да отдели от времето си и да го облекчи? Не съм родител, не знам дали е възможно да приемеш всяка малка детска трагедия насериозно, но си мисля, че в името на богатството на собствената ни палитра, има защо да се вслушваме в мъката и радостта на децата ни.

Историята разказва, че един ден, порасналото момиченце намерило в джобчето на куклата си малко писъмце, на което Кафка написал: „Всичко, което обичаш, в крайна сметка ще загубиш, но накрая любовта ще се завърне под различна форма.“

Въпреки десетките писма, хвърчащи между Полша и Германия, Франц Кафка и Милена Йесенска не заживяват своя любовен романс. Дали обаче малката бележка в дрехата на куклата не е била молитвата, която писателят си е повтарял ден след ден не просто да успокои нагнетеното си сърце, а да се упражнява в изкуството да бъде човек. Човек, който обича, губи любовта и я намира в нов облик навсякъде около себе си.