“Виж тази изложба, изглежда готино”, обръщам компютъра си към момичето в деним срещу мен. Първа седмица в ко-уъркинг пространството (Palazzo), което търсих с месеци, за да намеря хора точно като нея. Един човек като нея, бих казала, защото един е достатъчен. Няма и грам колебания, когато след 15 минути вече сме резервирали билети за нощния автобус до Париж. Програмата е отворена, отиваме и се връщаме за един ден. “Алибито” е фотографска изложба на нобеловия лауреат Ани Ерно. “Може би истинският смисъл на живота ми е моето тяло, усещанията и мислите ми да се превърнат в писано слово, или с други думи, в нещо интелигентно и универсално, каращо съществуването ми да се слее с живота и умовете на други хора.”Прочитам тези редове в момента, в който Елиза резервира билетите за Париж и ми изпраща покана в Google календар.
Открихме се преди четири дни в Palazzo и макар да е типично за мен да се екзалтирам от хубавите нови запознанства, има някои, с които знаеш, че ще е наистина смислено. Разпознаването е реципрочно - затова и не отнема повече от няколко минути, за да се решим. Чувствам се отново на двадесет и внезапно осъзнавам, че тази младост, която извира от хъса за живот и новости, няма как да е саможива. Иска хора.
В бекграунда чувам френска реч, светлината влиза през огромния скатен стъклен покрив над мен и петъчният ми унес и колебание с какви мисли да ви занимая този уикенд са шеметно обгърнати от пълния синхрон на импулса, споделен с едно непознато момиче. Ще пътуваме в понеделник вечерта, пристигаме вторник - “Броим го работен ден, все пак, за да има какво да давам на последователите си като съдържание, трябва и да си взимам подобни преживявания”. Последното го казвам по-скоро, за да убедя себе си, че заслужавам това малко бягство. Тя отговаря без грам свян, че сме артисти, такива неща са задължителни. Не смея да се нарека артист, но кимам многозначително - боря синдрома на самозванеца всекидневно.
“Хей, виждам, че едно жестоко място за вино и джелато е на 20 минути пеша от галерията. Meant to be?”, подхваща Елиза, а аз се чудя как да ѝ отговоря. Дали да ѝ кажа, че от няколко месеца, даже от година търся това усещане, точно този проблясък, който те прави да светиш отвътре и не изисква нищо повече от човек, който ще ти каже “Да скачаме”. Да ѝ разкажа ли за вътрешните ми страхове, че като новодошла в Брюксел на 30+ години се притеснявам, че няма да срещна приятел с когото скачането да е синхронично. Дали да ѝ споделя, че не виждам нищо случайно, че се озовах в Palazzo, за да я открия нея - българка, на свободна практика като мен, човек на света. Вместо това ѝ отговарям: “Джелато, фотография и Нобел - яко meant to be”...
Това е положението
Мисля, направих от Живота квит, заменяйки дълъг уикенд в Берлин за семейно празнуване на Великден, срещу джелато през страстната седмица на Великденските пости. Сметките на съвестта са чисти, животът е лек.
много хубав текст, Елена. все по-често си мисля точно това - колко важно е да си взимаме от живота нови изживявания, за да имаме какво да даваме нататък.