Малко повече от "small talk"
За смисъла на новите срещи
- Какъв глас прожектираш, когато пишеш? - попита ме Матю, господинът на средна възраст с любопитни очи, настанен на масата срещу мен. В трапезарията ухае на агнешко с мащерка и куркума; върху порцелановите чинии с ботанически шарки са се настанили спретнати ордьоври, а шампанското гъделичка грациозно непцето ми. Изстрелвам без да се замисля:
- Много човешки.
Матю ме гледа неразбиращо и допълва въпроса:
- Имам предвид, как определеляш стила си?
Първи януари е - първа вечеря с непознати. Предполагам, това е една от многото положителни страни на честото сменяне на среда. Не вечеряш на същото място, със същите хора. Тази вечер възрастовата разлика между събеседниците ми е половинвековна, а произходът ни минава през два континента. Обичам мултикултурния живот и честно казано, малко ми липсваше в последната година в Пловдив. Лондон бързо сменя предавката. Тук никога не знаеш в кой момент ще те “застрелят” с някой уж простичък въпрос, за чийто отговор ще трябва да се обърнеш с хастара навън. Може би е изключителното умение на културните англичани да поведат “малкия разговор” към дълбинност. Като да се разхождаш по язовирен бряг, който след няколко крачки към водата вече няма дъно.
-
- Интроспективно - отговарям и продължавам. Високият пилотаж обаче е да разкажеш историята възможно най-простичко, без твърде много орнаментика, да не се криеш зад думите, да не слагаш повече, когато е нужно по-малко. Ето например Стайнбек - прозата му е гениална, именно защото е толкова простичко човешка.
Матю се усмихва и кимва. Докато Хариет, тайванката, която ни е събрала днес допълва чиниите ни с ароматното месо, думите вече не са нужни и темата се сменя чевръсто. Оставам да седя с изненадата и тихото удоволствие да срещнеш истински интерес от два пъти по-възрастен човек от теб, живял на другия край на Европа. Такива малки моменти ни връщат към същността на това, което сме. Замислете се колко често, обяснявайки заниманието си на някой извън вашия кръг, срещате истински интерес. Кога последно бяхте предизвикани с въпроса - “А обичаш ли работата си” или още по-екзистенциалното: “А какъв е смисълът за теб в нея”?
Струва ми се, че така, както ни е зададено да търсим най-малкото съпротивление, лесния път, бързия допамин, по същия начин разговорите и новите срещи попадат в познати коловози. Умението да си любопитен към хората се възпитава и изисква най-малкото да си по-заинтересован от събеседника си, а не от порцията храна пред теб. Любопитството към живота е панацея срещу коловозното съществуване. То надделява над първичния страх и дискомфорт от непознатото. Любопитството е двигател за изпълване на човешкия потенциал. А има ли ултимативно по-велик смисъл на нашето присъствие от това?
Не ми отговаряйте веднага. Предизвиквам ви просто да запазите уханието на мащерка и да се сетите за това есе следващия път, когато сте в нова компания.
Попитайте непознатия отсреща един неочакван въпрос с непресторен безкористен интерес. Бъдете готови обаче да ви върнат жеста.
В това е смисълът на новите срещи, нали?
