"Големият ритъм"

Утехата, която намерих в Кафка и Барт.

Днес трудно спирам прозявките в следобедното слънце, падащо меко по писалището в Читалня N1 в библиотеката. Решавам да се полутам из лавиците с книги наоколо. Не са много и никога не са “лесни”. Съшо като важните избори.

Оставям да ме води интуицията - така или иначе всички часове, прекарани в танц по клавиатурата последните седмици, се обобщават под знаменателя на интуитивното. Една от последните книги, които “попадна” в ръцете ми е на Ролан Барт. Упорито отказвах да го чета по задължение в университета, но днес ще се намери в редовете на този бюлетин.

Отварям на посоки и попадам на параграф за “Големия ритъм”. Настръхвам: преди по-малко от 12 часа изпитвах автоагресия и неодоволство от себе си, че не съм била достатъчно осторожна във фокуса си. Дали защото не успявам да подредя и структурирам живота си така, че да му служа, или просто ми липсва дисциплината да го направя. Знам, че не съм сама - да намериш време, но и среда, в която да се отдадеш на порива си към интуитивно съзидание, оказва се е предизвикателство за всеки, отправил взора си към метафизичната необходимост да се изрази.

Така, ядосвайки се, че съм пропиляла кърфичената острота на мисълта сутрин рано в някакви еснафски дейности, сред страниците на книгата от Барт попадам на няколко реда от Кафка. “Фактът, че днес не съм спазил моя нов режим на работа - да стоя на писалището си от осем до единайсет часа - и че за момента дори не считам този пропуск за кой знае какво нещастие, че само написах тези няколко реда набързо, за да мога да си легна, показва колко трудна ще бъде тази задача.”

Не, че ние с вас ще бъдем Кафка, но може би тайничко или съвсем явно искате да се отдадете на работа, която ви доставя удоволствие и произхожда от генезиса на вътрешната необходимост да го направите. Прекарвате всеки ден по час или два, за да разучавате инструментите, които ще ви преведат отвъд. После нещо се случва - тръбите в банята протичат, детето хваща вирусна инфекция или колата се разваля. Може би просто сте се напили с приятели и имате зверски махмурлук три дни, защото вече не сте на двадесет. Каквато и да е причината - откъснали сте се и изведнъж връщането към голямата картинка изглежда невъзможно.

Минават още няколко дни и вече нямате сили да се сборите със собствената си посредственост. Скромната рецепта, която ни диктува Кафка е да запазим тревогата, но да не използваме случайния пропуск като оправдание да оставим всичко. Пропуснали сте ден? Спряли сте за седмица? Вдъхновението, което вероятно ви е ударило в петите първоначално, сега трябва да отстъпи на постоянството. И е някак утешително да знаеш, че през същите съмнения са минали големите.

Пишейки “Война и мир”, Толстой неведнъж е казвал: “Трябва да пиша като пианист. С вдъхновение може да се мисли, но се пише (и тук можем да добавим програмира, маркетира, дизайнира и пр.) с труд.”

Сещам се и за Харуки Мураками. Започва да пише първия си роман на 29 - късно вечер, след като е затворил джаз бара, на който е управител. Никога преди това не е флиртувал с думите под каквато и да е форма. Предполагам, че в един момент го е осенила идеята и вечер след вечер е отказвал поредното уиски, за да се прибере вкъщи и да отвори Word. Не е разполагал с перфектните условия - тиха стая с прозорец и гледка към тосканските полета например. Още по-сигурно е, че първият му роман макар и награждаван, не е най-добрият.

Това, което тласка Мураками и всеки започнал каквото и да е ново поприще към успеха, е “Големият ритъм”, който превръща посредствеността в реализация.

Без да забравяме, че методичността на животите ни понякога ще бъде безпардонно нарушавана.

В такива моменти просто си спомнете, че и Кафка е бил там.